От Ком до Морето ( Hike&Fly )

 

Не спирай да мечтаеш ...

 

След приключението през 2015-та година - прекосявайки България от с. Емона до вр. Ком чрез летене с безмоторен парапланер и ходейки пеша разбрах, че дори пораснал човек (в случая аз) може да приключеснтва както в приказките, които познава от детството си.

 Случват се неща, които на пръв поглед изглеждат сякаш са против твоята посока и път, но всъщност са такива, че дори и в най-смелите си планове не можеш да ги подредиш по толкова съвършен начин.

 Пътуването не е просто придвижване от точка до точка, а своеобразна приказка, изпълнена с куп знаци, които съдбата ти дава, с моменти, в които тя, съдбата сякаш иска да провери дали наистина искаш да стигнеш там, където си тръгнал, колко е голямо желанието ти, склонен ли си да се отклониш, ако тя ти дава знак.

 

 Не знам как, но тази зима ми хрумна да опитам същото приключение, но в обратна посока - започвайки от вр. Ком и достигайки морето.

Когато веднъж си правил такъв вид пътуване, знаейки за силите, които ще са нужни, изпитанията, които ти предстоят, познавайки и знаейки, че отново ще изпиташ какво е усещането, когато си на предела на силите си... тогава се прокрадва мисълта : " Искам ли наистина да направя това?! "

... и когато си дадеш отговора неусетно се усмихваш, защото знаеш, че и този път си имал смелостта да последваш мечтите си...

 

 

 

 23.04.2017

 

Тръгнахме от Казанлък в посока хижа Ком, заедно със сестра ми Яница (която беше основен съпорт през цялото пътуване) и Евгени Марков (много добър пилот, с когото много обичам да летя). Гената щеше да лети с мен, когато времето позволява, а това е огромна помощ, когато търсиш невидимите термики (които могат да ти спестят десетки киломтри ходене, ако знаеш къде да ги намериш и как да ги използваш).

Самото потегляне беше малко тежичко, защото в деня преди него празнувахме първия рожден ден на дъщеря ми Ясна. Същата Ясна, за която Гери (моята половинка)  ми съобщи в първият ден от приключението Емона-Ком през 2015-та, че ще се появи на нашия свят :) Да... и това едва ли е случайно. Та - трудно е да отпътуваш от домашния уют и любимите си хора, пък макар и заради една мечта. Крепи те мислълта, че ще се върнеш зареден, че някой ден няма да съжаляваш за нещо, което така и не си се решил да опиташ!

Около 18:00 часа бяхме на хижа Ком (нова). Беше Неделя и само хижарите бяха там. Чудесно - ще мога да чувам мислите си, да обсъдим спокойно как ще започне утрешния ден, да проверим прогнозип ред други неща, които трябва да бъдат подготвени.

Хижаря и хижарката са чудесни хора. Приеха ни толкова сърдечно. Гената беше почерпен със зелена салатка, а бобеца и шкембе чорбата бяха чудни. Вечеряхме и прегледахме прогнозите. Изглеждаше, че времето ще е с нас. Решихме да тръгнем в 09:00 сутринта на следващия ден. Надявахме се да се качим за около два часа до върха при обичайно време за качване 2ч.30 мин. Пред хижата нямаше много сняг, а  и хижарят ни каза, че няколко човека са се качвали до върха (това означаваше, че няма да бием пъртина и движението ни ще е по график). Легнахме, а вън облаците бяха гъсти и вятърът силен (силно се надявах на следващия ден небето да не е такова).

 

 

24.04.2017

 

Събудих се около 07:00 ( ранобуден съм от малък :) ) и какво да видя - кристално синьо небе. Бързо излязох навън. Слънцето скоро се показа и снега заблестя от лъчите му. Приказка! Не след дълго започнаха да се появяват малки кумулусчета и да показват, че времето днес трябва да е хубаво за летене. Движих се насам-натам, превъзбуден от някакво добро предчувствие. Сестричето и Гената също излязоха навън. След бързо обсъждане решихме, че трябва да сме експедитивни и да тргънем към върха възможно най-скоро, защото въпреки ранния час условията вече бяха почти перфектни. Закусихме набързо, уточнихме плана за придвижване на Яница с автомобила и вероятния маршрут, по който може да ни следва, събрахме екипировката и в 9 и малко тръгнахме по пътеката нагоре.

Ескортираше ни кучето Бари (овчарска порода), което въпреки внушителните си размери беше само на една година и малко или много се държеше като бебе - буташе ни, подскачаше около нас, но най- важното - водеше ни към върха по добре познатия за него маршут. Движихме се доста добре. Наистина някой беше минавал преди нас и имаше пъртина. Снега беше около 20-30 см. С набиране на височина дебелината му запчна да се покачва. Достигна може би 50 см. След час ходене стигнахме до седловината, от която трябваше да тръгнем на запад към вр. Ком.

Тук обаче стъпките свършиха. Оказа се, че хората преди нас не са ходили до върха. Започнахме едно бавно придвижване във все по-дълбокия сняг. След като ни отне около 20 минути да изминем около 200 метра и часът беше вече около 11:00 разбрах, че за да достигнем върха вероятно ще са ни нужни още около 2 часа, което щеше да отнеме много от енергията ни, като в същото време хубавите условия за летене да изчезнат. Реших - няма да ходим до вр. Ком, а ще потърсим първото удобно място за излитане.  Намерих един улей с подходяща малка площадка. Вятърът беше с добра сила и посока и все пак излитането щеше да е вълнуващо, заради мястото за излитане и малкия Бари, който постоянно подскачаше покрай нас (силно се надявах, да не се окаже близо при вдигането на някое от крилата, защото можеше да дозатрудни или тотално елиминира възможността за излитане на някой от нас).

Обсъдихме мястото с Гената и започнахме трескаво да се подготвяме. Облаците над нас бяха неописуемо красиви и подредени в посоката, в която ще летим. Няколко минути и бяхме готови. Не знам как, но Бари сякаш разбра сериозността на момента. Мярнах го с периферното си зрение да стои леко в страни от нас, седнал и наблюдаващ в посоката, в която се канехме да излитаме.

Зачакахме порив. Гената стартира. Казах си: "хайде, време е..." и излетях. Започнахме да търсим термиката и не след дългго я намерихме. Набирахме височина и мечтата ми започна да изглежда все по-реална.

Посоката и силата на вятъра ни даваха знак, че ще летим бързо. Достигнахме 2400 мнв. Красотаа!!! Заснежено било от едната страна и безкрайни зелени поляни в долината от другата ни страна. Не може да се опише!!! Тръгнахме на прелет в посоката, която бяхме набелязали. Търсехме следващата термика и вече усещах, как пръстите ми замръзват. Прокрадна се мисълта: "А ако пръстите започнат да ме болят от премръзване (както и друг път ми се е случвало) какво ще правя? Какво ще избера - да се приземя по най-бързия начин с мисълта, че съм изтървал прекрасни условия за летене и ще трябва да ходя, вместо да летя или ще "стискам зъби" толкова, колкото никога до сега не съм  стискал с подобен студ?"

 Бяхме летели едва 30 минути, когато наистина започнах да обмислям кацане, заради премръзнали пръсти. Кураж ми даваше Гената, който летеше с разперени в страни ръце и някак странно държейки управленията( сякаш нахлузени на китките). Все пак изглеждаше безгрижно. Изгубих чувствителност на върховете на пръстите. Не можех дори да напипам копчето на камерата си.

 Летяхме като по мед и масло по предварително обсъдения маршрут в посока с. Миланово. Малко преди него се "извадихме" с мощна термика, но сега ни предстоеше най-трудната част - Искърското дефиле от дясно и Врачанския балкан от ляво. Никой от нас не беше летял точно от там. Вятърът беше северозапад, което означаваше, че ако продължим южно от врачанския масив със стръмни южни склонове, можеше да се окажем в жестока турбуленция и може би ротор. Гената пое право над Лъкатник, пресичайки реката и насочвайки се над гористи месности, гледащи на север. Аз реших, че е по-разумно да летим заедно, вместо да се разделямеи и го последвах ( не можахме да обсъдим по радиостанциите ситуацията). Последва мощно свалане с -3, -4 м/с и стопяване на висчината, а това над този негостоприемен релеф с почти никакви места за приземяване си беше притеснително.

Все пак успяхме да намерим някаква термика, която ни даде малко височина. Под нас бяха гори, дерета и малки махалички. Пуснах бързо на следващото ребро с някакви голи малки поляни - нищо. Пуснах към по-следващото, а там намерих турбуленция. Гената реши да остане и да търси някаква термика в място, на което не вижадх къде ще се приземи при нужда. Аз вече бях до Зверино (селото, в което бях кацнах при Емона-Ком 2015-та, след дълго изкачване и много кратък полет). Зависвах срещу вятъра, друсаше ме турбуленция, а местата за кацане не изглеждаха лесни. Направих опит да се "закача" за някакво вдигане, което се отнасяше твърде силно по склона в дъното на Зверино. Наблюдавах Гената и се надявах той да не е всъщото затруднено положение като мен. След около 10 минути борба се приземих на малка наклонена полянка зад няколко къщички (и сякаш в задният им двор) на с. Игнатица. Бях доволен, макар условията да бяха за много повече километри.  Интересно е и усещането да излетиш от заснежени върхове и да се приземиш на пролетна полянка, където всичко е толкова зелено... че и по-зелено. Чухме се по радиостанцията с Гената. Беше кацнал в с. Зверино.

 По-неприятно усещане от премръзването на пръстите е усещането, когато кръвта отново навлиза към замръзналите им върхове...

 По-късно разбрах, че Гената не е летял безгрижно с разпънати в страни ръце, а е бил изхлузил ръкавиците си, за да може в частта без пръсти да си държи управленията, събирайки ръката си в юмрук и запазвайки повече топлина :)))

Чух се и с Яница. Разбрахме се да мине да вземе Евгени и да се придвижат към Ботевград, а аз планирах да вървя колкото мога повече до края на деня.

Събрах си екипировката и включих режим Hike. Тръгнах от Игнатица към Литаково по път, който почти никой не използва (видях 1 или 2 камиона на дървосекачи и това беше). Преминавах покрай малки закътани полянки, чешмички, някогашни махали с изоставени къщи. Оглеждах се и осъзнах, че тези места наподобяват тъй китните алпийски селища. Мечтаем за Швейцария, а ние имаме изоставена такава тук! Някога по тези места е кипял живот, но сега нямаше никой. Само тук-там някоя възстановена къща.

Движих се стегнато. Изминах първите 10 км, после 15 км. Достигнах първите села отвъд възвишенията. Там видях много спретнати и подредени дворчета. Минах през Литаково (селото, в което ме бяха приютили баба Димитрина, дядо Стоян и техният внук Ицо, през 2015-та). Влязох в същия магазин, в който бях влязъл по време на Емона-Ком 2015. Човекът в магазина ме позна :) Някак си започнах да се чувствам като вкъщи. Минах покрай къщата на баба Димитрина и дядо Стоян, но за жалост не можах да ги видя. Продължих напред, защото имах много за ходене. Дългите прави отсечки от Литаково към Ботевград ме изтощиха. Пришките по ходилата ми вече бяха сериозни. На входа на Ботевград ме посрещнаха Яница и Гената.

Бързо преобличане, малко храна и продължих. Разбрахме се да ме чакат в Правец (още 12-13 км). На излизане от Ботевград обстановката започваше да става вечерна с характерната прохлада. Продължавах да вървя, но краката вече ме боляха. След всяка малка почивка едвам тръгвах. Наближих Правец, където реших да мина по някакъв второстепенен път за малко по-напряко. Нощта беше паднала. В един момент се оказа, че минавам покрай циганска махала, където явно се вихреше лют купон. Чуваха се викове, виждаха се някакви силуети на хора и коне. Не разбрах какво точно се случваше, но някак си се усещаше напрежение. Вероятно веселбата беше преминала в някакъв вид скандал, въпреки силната музика. Изгасих светлината на телефона, хванах щеките в една ръка, за да не издават шум по асфалта и продължих с максимално бърза крачка. След няколко километра бях на входа на Правец. Яница и Гената търсеха къде да нощуваме. Добрах се с последни сили до някаква бензиностанция, в близост до която имаше удобно място за разпъване на палатка. Изключих си лайв тракера (на следващия ден щях да продължа от там). Яница и Гената ме взеха и отидхме да нощуваме в хотел в съседното населено място.  Бяха се погрижили и за храната. Имах време за 6 часа сън, според планирания час затръгване на следващия ден.

Изминати километри за деня:

Полет - 45 км. за 1 ч. и 45 мин.

Ходене - 46 км. за 10 ч. и 20 мин.

 

 

 25.04.2017   

 

 В 06:25 бях на изходна позиция в Правец и цел - достигане на най-високата точка на прохода Златица-Етрополе. Очакваха ме около 32-33 км. ходене.

 Преминах през китния и тих (в 06:30) център на Правец. Състоянието ми беше в пъти по-добро спрямо състоянието ми в края на предходният ден и все пак никак не беше цветущо. 

 Продължих с изкачване на прохода водещ към Етрополе. Надявах се в този ден да съм на подходящо за излитане място около 13:00 часа. Уви, краката ми бяха много зле въпрки 6-те часа сън. Ходех бавно. 14-те километра от Правец до Етрополе взех за повече от 3 часа. Беше ми ясно, че едва ли ще успея да достигна на подходящо място за излитане в подходящо време. Успокояваше ме това, което виждах в небето - силен вятър и липса на добри за летене условия. На няколко километра след Етрополе намерих малка рекичка, в която охладих прегрелите си крака.

 След 9 часа ходене и 34 изминати километра бях в най-високата точка на прохода Златица - Етрополе. Съпорта ме чакаше там. Беше около 3 часа следобед и определено беше късно за полет, ако трябваше и да се добера до подходящо за излитане място (т.е. да покатеря още час-два нагоре). Хубавото беше, че вятъра наистина беше твърде силен и отвъд границите на възможностите за летене с парапланер.

 Определено денят беше ден за ходене и по-продължителна почивка. Спрях тракера в 15:22. Това беше за този ден. Сега се надявах на добро възстановяване и почивка. Настанихме се в х. Мургана с изключително гостоприемният хижар Васко, който ни почерпи с печена пъстърва :) Разгледахме прогнозите за следващият ден, които бяха обнадеждаващи. Легнах рано , след като приших огромните пришки по ходилата си.

Изминати километри за деня:

Ходене - 34 км. за 9 ч. и 10 мин.

 

 

26.04.2017

 

Предвид сравнително късия преход, който ни очакваше, си позволихме спокойно ставане и закуска в уютната хижа Мургана.

В 09:10 бяхме на мястото, където бях приключил придвижването си на предния ден. Не мога да не отбележа изключителната точност, с която работеше екипа ни - при планиран час ние бяхме на съответното място с отклонение до +/- 10 минути ( в повечето случаи по-рано от планираното). Изключително добра и стегната организанизация, за което отново благодаря на сестра си Яница и Гената!

 Реших да претегля екипировката си (с мини кантарчето, което Радо ми подари ден преди да заминем). И какво да видим - екипировката, която Гената носеше беше цели 25 кг (вярно, че той ходеше с мен само към местата за излитане и в рамките на не повече от 2 часа, но това са си 25 кг :)))) Моята екипировка с всичко необходимо макар и свръх лека тежеше 14.8 кг (доста повече от това, което обикновено приемам за усреднено тегло на тази екипировка). Така или иначе трябва да се носи, а цифрите при тегленето само ми показаха, че натоварването, което имам е малко повече от предвиденото.

Поехме към вр. Свищи Плаз - 1888 мнв. Място, от което съм летял няколко пъти и място, над което съм прелитал няколко пъти. Знаех, че маршрутът, който ни предстои на изток е сравнително лесен за летене (поне до вр. Вежен). Масива от Златица до Вежен е огромен и при всичките ми преминавания е имало силни термики, които са ме отвеждали до голяма височина.

Ходехме с лекота, въпреки теглото (по-дългата почивка ме беше възстановила на около 80%). Бъбрехме, разглеждахме голямото дере на юг и вр. Свищи Плаз на изток пред нас. След 2 часа и 40 минути бяхме на върха. Беше почти 12 и условията изглежда бяха започнали. Решихме да не губим много време. Приготвихме се. Гената излетя първи и директно влезе в първата термика. След него и аз. Бързо набрахме височина и пуснахме на изток. Целта отново беше да прелетим максимално разстояние.

Намерихме и втора термика. Донабрахме височина. През голяма част от времето се гънех в сбруята си, опитвайки се да наглася камерата, за която ползвах нов вид захват (който нямах време да изпробвам в подготвителните полети преди да стартирам "Ком-Морето"). Все пак исках да заснема максимално, знаейки колко красиво е в този район. Условията бяха силни и в комбинация с моето шаване за нагласяне на камерата си беше истински танц :)  Следях Гената. На моменти бях над него, на моменти по-ниско. Помагахме си с термиките движейки се на някаква дистанция. Бях на около 400 м над терена, а Гената на около 200-250, когато видях какъв огромен  асиметричен колапс получи (може би около 70-80 процента от крилото му се сгъна в дясно, оставяйки само лявото ухо отворено). Веднага ми мина през ума "Дано верният му стар Gradient AVAX RSF не остане в парашутиране, защото на тази височина можеше да се наложи да отвори запасен парашут, а приземяването нямаше да е никак леко". Все пак Гената майсторски овладя ситуацията. Продължихме напред, влизайки в силни термики и любувайки се на заснеженото било. Този път ръцете ни не мръзнеха толкова. Успях да вляза в силна термика, която ме отведе до около 2800 мнв. - радост, голяма радост :) Достихнахме вр. Вежен, който е толкова приветлив - сравнително равен, заснежен и ако не трябваше да летим бързо с удоволствие бих се приземил там, за да поседя няколко минути. Предстоеше ни най-трудната част - преминаването от Вежен към Беклемето, място което обикновено стопява височината, а в комбинация с очакващият ни насрещен (източен вятър)... направо не ми се мислеше. Набрахме максимално височина и пуснахме - аз към Беклемето, а Гената - по-южно към долината. Получих дълго прелитане, без никакви турбуленции, помръдвания на крилото и термики - сякаш летях в съвсем различни условия от тези преди 5 минути, повече приличащи на зимни стабилни, инверсионни условия. Крилото не мръдна изобщо в рамките на 18 минути летене в права линия. Отидох сравнително ниско над Беклемето, посрещна ме източния вятър и се започна голямото мъчене да намеря термика. Бълбуках на някакви малки балончета, ниско над склона. Силният източен вятър ме отнасяше в обратната на желаната от мен посока. Гената между временно се приземи и каза по станцията: "Давай, сам си! Дръж здраво, защото вятъра в долината е силен източен. Успех!" .Не можах да му благодаря. Толкова силно се бях концентрирал върху опита си да се закрепя за някакво слабо и много отнесено вдигане. Близо 40 минути правих опити да се задържа във въздуха. Предвижвах се ниско над терена, използвайки някакви турбулентнни вдигания. Навлизах над  места, на които не бих летял, ако знах, че мога просто да си кацна и приключа полета както всеки един обичаен прелет, след който не ме очаква ходене! Всички тези рискове ми донесоха 10 км повече прелетяно разстояние. Приземих се в нива, на която имаше много стебла от окосени къпини. Позакачих си крилото, но започнах експедитивно да разкачам. Гената и Яница дойдоха. Разбрахме се, да ме чакат в близко крайпътно заведение, където да хапнем, а аз да продължа към Сопот пеша. Така и стана. Бях в Сопот в 17:50, на така обичаната от мен Манастирска поляна, в блозост до лифта. Бях посрещнат от верният съпорт и няколко приятеля, летели днес там. Разпънахме палатки и си спретнахме приятна вечеря. Трудно е да се опише, колко сила може да получи човек, от приятели, които го подкрепят и чаша червено вино!

 Изминато разстояние за деня :

 Ходене - 17 км. за 5ч.40 мин.

 Летене -45 км. за 2ч.16 мин.

 

 27.04.2017

 

Събудихме се рано и приготвихме екипировката. Гената реши да ходи с мен нагоре към старта на Сопот, като неговата екипировка оставихме на лифта (за да бъде качена по-късно). Разбрахме се с Яница да ни чака в Казанлък. Прогнозите бяха сравнително добри, а района ни беше познат, което при обикновените условия на Сопот означаваше, че трябваше да прелетим поне до Казанлък. Закрачихме бодро нагоре. Пътеката към Сопотския старт е сенчеста и много приятна за ходене. След 1ч.45 минути бяхме на старта, където ни посрещна Стефан Илиев, който ни направи неочаквана фото сесия.

Снимка : Стефан Илиев

 Стартът на Сопот беше необичайно празен (вероятно заради делничния ден), но по-лошото беше, че липсваха характерните за това място добри условия за летене. Беше почти 12:00, а нямаше помен от добри термики. Решихме да чакаме.

Снимка : Стефан Илиев

Междувременно някаква група чуждестранни пилоти излетя и всички до един изпокацаха, без да наберат нито метър височина - нещо доста депресиращо, предвид това, че в западната част на България времето започва да се разваля, което до ден-два щеше да застигне Сопот ( и въпрос на воля кога и къде ще застигне нас). Трябваше да се придвижа на изток! Започнаха първите слаби наченки на термична активност. Приготвихме се и зачакахме. Гената излетя първи, веднага след него и аз.

Снимка : Стефан Илиев

"Захапахме" някаква термика и започнахме бавно да набираме височина. Беше ясно- ще бъде много труден полет. Набрах едва 100 метра височина, но реших да пусна към следващото ребро,над източното дере. Гената беше по-навътре в планината, но без особена разлика във височината. Условия за летене направо нямаше. "Бълбукахме" на някакви слаби балончета, но все пак успяхме да преминем голямото Карловско дере. Забелязах, че Гената се хвърля напред, без да прилага обичайното си търпеливо обработване на термиката, която е захванал. Разбрах, че се "хвърля в боя" само и само да ми покаже какво се случва напред. Условията наистина бяха нищожни и все пак продължавахме да летим близо до релефа, в посока изток, разглеждайки масивният Равнец. Сравнително бързо се добрахме до краят на масива, където предстоеше най-трудната част - прелитането на Джендема, който по неписано правило е добре да започнеш да преминаваш на поне 2000 мнв(метра надморска височина). Гената беше един ръб пред мен, на самият край на Равнец и мъжки се бореше да набере някаква височина. Аз бях малко по-високо и реших да изчакам колкото е нужно на склона над който бях, с надеждата да се появи добра термика, която да ми позовли да набера необходимата височина. Гената междувременно реши да пусне на изток, но височината, която имаше му беше достатъчна да кацне в дерето на Бяла река,до манастира ( височината, която имаше беше недостатъчна за прелитане, а както вече споменах - в този полет Гената всячески се опитваше да ми помогне, тръгвайки напред, дори без да има признаци за някакви по-добри условия ). Отново останах сам. Мобилизирах се и започнах да рея на огромен склон, насочен на Югозапад. Под мен имаше стадо крави и човек, с конче, който може би се придвижваше към малка постройка, на около 300 метра по-нагоре. Той дълго стоя и ме гледа. Какво ли си мислеше този човек,който живее сам в планината със своите животинки, когато над него минава парапланер ?! Прекарах около 20 минути в реене на този склон (сториха ми се като цяла вечност, а хубава термика така и не се появи). Реших- тръгвам през Джандема. Насочих се към място, от което предполагах, че ще се откъсне термика, като междувременно разгледах Джендема, както никога до сега. Хижа Рай беше на моята височина, а масивните Райски скали направо ме "затискаха". Бях толкова ниско!

Все пак някак си успях да се придвижа до склоновете на Паниците. Бях изключително ниско и се готвех да кацам, когато видях пред себе си птица. Насочих се към нея и малко след това ме посрещна първата истинска термика за деня, която ме отведе до почти 1900мнв. Бях толкова благодарен на птицата, която "ми показа пътя". Минути спокойствие. Бях високо и можех да си отдъхна. Движех се на изток към масива Триглав, който добре познавам и знам, че ще ме посрещне с мощна термика. Така и стана. Малко след това бях над х.Соколна, където имаше и сериозна турбуленция. Вече виждах родния Казанлък, но знаех, че имам около 25 км, за да го достигна. Наслаждавах се на пейзажа. Прелетях покрай масива Узана. Малко след това обаче скоростта ми рязко намаля. Знаех,че някъде ще ме посрещне източен вятър,  но определено не очаквах да е толкова силен. Малко преди Шипка бях натиснал спийд системата на 100 процента и въпреки това почти не пробивах напред. Мисълта, че мога да видя час по-скоро Гери и дъщеря си Ясна ме караше да бъда по-упорит, отколкото мислех, че мога да съм. Натисках спийда и бавно пъплех на изток. Прелетях бавно над гр. Шипка и вече бях доста ниско, а насрещният вятър беше около 20 км/ч. Приземих се на 2 км от обичайното ни място за приземяване, когато летим от старта ни Тонзос (под Бузлуджа). Ура- бях си вкъщи! Бях доволен! Изключително труден полет. Бързо събрах екипировката си и се придвижих до "кацалката" на Тонзос, където ме чакаше супер съпорта (Яница и Гената). Бяха донесли по един буркан супа от коприва :))). Спрях тракера и отидохме заедно вкъщи, където ни чакаха Гери и най-сладката Ясна :).

 Изминато разстояние за деня:

Ходене - 7 км. за 2ч.30 мин.

Летене - 49 км. за 3ч.10 мин.

 

 

 

28.04.2017

 

В 07:30 тръгнах от кацалката на Тонзос към старта Саръяр над с. Д.Изворово. Очакваше се юг-югоизточен вятър, поради което този старт беше по-добрият вариант. Приятно е да се разхождаш из познати места, особено рано сутрин през пролетта. Минах през с.Енина и зпочнах изкачване по камениста и сенчеста пътека, от която на моменти добре се виждаше Енинското ждрело.

След 2 часа и половина бях на старта на Саръяр. Полегнах, за да отпочина и наблюдавам условията. Малко след това дойдоха Яница и Гената с джипа (в който беше екипировката на Гената и малко храна за подсилване :)

 Условията никак не изглеждаха чудесни, въпреки силното слънце. Все пак бях спокоен - та това място е моят дом, летял съм тук десетки пъти.

 Приготвихме се за излитане, понеже вече беше 12, а знаехме, че малко по-късно източният ватър ще засили, което съвсем щеше да затрудни евентуалният полет в тази посока.

 Излетях, а след мен излетя и Гената. Започнах да търся някаква термика. Набрах малко височина и докато се чудех какво да предприема я изгубих със силно низходящо.  Все пак реших да пусна към сеседното село, където обикновено имаше термика. Гената беше навътре в планината, но отново тази тактика не му донесе повече височина. Над с.Г Изворово започнахме да се мъчим да обработим някаква термика без особен успех. Желанието ми да се придвижвам напред ме накара да пусна още малко на изток, с надеждата, че на следващото ребро ще има някаква по-хубава термика. Уви, след кратки мъки Гената се приземи, а аз 3 минути след него. Не е истина!!!  - на най-добре познатото ми място направих един от най-кратките си полети. Сутринта вървях 3 часа с положителна денивелация около 550 метра и накрая кацнах след 4 км прелет!!! Това направо ме срина! Помислих си :" какво да правя сега?". Цял ден беше изгубен в преодоляването на едва 4 км!!! Лошото време от запад ни застига. Може би трябва да се откажа...условията не са добри, вятърът е срещу мен, лошото време навлиза от запад и в някой от следващите дни ще вали. Има ли смисъл???

 Скатах бързо екипировката си. Чух се с Гената и му казах :" Продължавам към Мъглиж пеша и ще се опитам да излетя от място, преди Мъглижкото дере". Поех с бърза крачка по маршрут, който никога не съм минавал, макар да е в близост до мястото където живея. След час и малко достигнах предполагаемото място за излитане. Вятърът беше силен, поривист и предвид релефа реших, че не е никак разумно да се опитвам да излитам. Продължих към Мъглиж пеша. Минах през непозната за мен пътека. Разгледах места, които съм виждал само от въздуха. Беше много горещо, краката ми бяха силно претоварени, а пришките не спираха да предизвикват болка при всяка една крачка. След 4 часа ходене бях в северния край на гр.Мъглиж. Намерих хубава чешма и зачаках съпорта. 

Преосмислихме тактиката, разгледахме картата и реших да се насоча към поляни, на източния масив на Мъглижкото дере, където се предполагаше, че може да се излети при този вятър. След още час ходене бях на добра позиция за атакуване на предполагаемият старт, но силите ми бяха свършили. Трудно се концентрирах и прецениех, че не съм в достатъчна кондиция тепърва да ходя още час,да търся предполагаемо място, от което да излетя, след което да се опитвам и да летя. Реших че това е максимумът, който мога да дам от себе си, без да прескачам разумната граница. Спях тракера и отново се прибрахме да нощуваме в Казанлък.

 Изминато разстояние за деня :

 Ходене - 23 км. за 7 часа.

 Летейки - 5 км. за 30 минути

 

 

 

29.04.2017

 

В 10:00 тръгнах от мястото, на което бях спрял тракера си вчера. Гената и сестра ми тръгнаха с джипа напред, за да качат тежката екипировка на Гената до предполагаемото място за излитане. Ориентирах се по стара карта, според която трябваше да се движа по някаква пътека, но очевидно пътеката е съществувала преди доста години и не е използвана от може би десетилетия. Излязох на чисто място, подходящо за излитане, но за съжаление прогнозите за северозападен вятър се сбъднаха. Мястото на което бях не беше подходящо за вятър с такава посока, но дори и да беше подходящ - силата на вятъра беше такава, че щях да имам проблеми. След час се появиха Яница и Гената. Бяха се поизгубили. Слизаха от по-високо място от моето, като носеха торбичка с храна и малко вода. Гената беше преценил, че в този ден няма да лети с мен, поради ред причини.

 Седнахме и се подсилихме с храна - само това можеше да направим. Реших да изчакам до 13:00 часа и ако нищо не се промени с посоката и силата на вятъра - да сляза пеша надолу и да поемам на изток ходейки. Продължавах да оглеждам мястото на което сме. Имаше доста бодливи храсти, но все пак имаше някакво чисто, затревено пространство, от което бих могъл да излетя, ако вятъра беше юг или югоизток. Това щеше да ми спести поне няколко часа слизане до изходна позиция ( и въпреки това денят щеше да е изгубен).

  Изведнъж вятъра сякаш започна да отслабва. В рамките на 15 минути утихна и дори започна да се ориентира от Югоизток. Чудо! Приготвих се бързо. При първият удобен порив дръпнах крилото и излетях. Ура - няма да слизам пеша. Бях съсредоточен, защото очаквах някаква турбуленция във въздуха. За щастие такава нямаше. Улових дори лека термика. Набрах малко височина и пуснах малко на изток. Там намерих друга термика. Придвижвах се отново ниско над терена изпозлвайки слаби балончета. Все пак се движех. наблюдавах как на запад небето причернява. Знаех, че се очаква навлизане на фронт със силни гръмотевици и дъжд, което ме спираше да довъртам слабите термики, които срещах по пътя си, защото не исках да се окажа засмукан от някой мощен Кумулунимбус. Приземих се след 11 км прелет, и въпреки краткото разстояние бях доволен, че не ми се наложи да слизам пеша. Бързо събрах екипировката и бях силно мотивиран да измина колкото се може повече разстояние в посока Изток. Закрачих по черен път, като си поставих за цел да достигна с. Бинкос. По пътя си срещнах една Пепелянка, която се препичаше на слънце. От този момент започнах да си гледам повече в краката, отколкото да разглеждам района около себе си.

 Между Гурково и Шивачево се движих по дъъълги прави асфалтови отсечки и имах време да разглеждам релефа на планината в ляво от мен. Много пъти съм минавал с кола по този път, но никога не ми е оставало време да разглеждам обстойно тази част на планината. Сега имах цялото време на света, както и малко болки в краката. По пътя си спрях на две чешми с хубава студена вода. Такова богатство имаме - вода, достъпна за всеки. Ходенето по дългите прави отсечки след Гурково беше малко скучно. Все пак - в 20:30 бях в с. Бинкос - добре познатото ми село, в което нощувах в първият ден от Емона-Ком 2015. Чух се със сестра ми, която каза, че Евгени няма да продължи с нас, поради лични ангажименти, но тя пътува към мен, съпровождана от други мои много добри приятели - Ники Кожухаров и Ники Смолския, които са решили да се присъединят към нашето пътешествие за следващите дни.

 Отидох в познатия ми център на с.Бинкос, влязох в познатия ми хранителен магазин на центъра и хората там ме познаха :). Започнах да чувствам и това място като свой дом :). Взех си бира (заради мускулната треска, която предполагах, че ще ме споходи) и зачаках. Не след дълго пристигнаха двата автомобила. Направихме си лагер на също така познатото за мен място, близо до реката. Вечеряхме на челници, посмяхме се и уточнихме плана за следващият ден. Ники Кожухаров реши да се движи с мен.

 Прогнозите за следващият ден не бяха добри. Очакваше ни дъжд и източен вятър. Прецених, че ако при достигането на гр. Сливен и  тамошният старт, наричан Синилка, се окаже че условия за летене има- ще се кача към старта и ще си опитам късмета. Вариант "Б" - времето не става за летене и няма изгледи за такова - продължавам напред към морето без екипировката за летене (след Сливен места за излитане няма, а след Карнобат има забранена за летене зона, която е ангажирана от летище Бургас). Това на практика означаваше, че носенето на екипировката за летене ще е повече от безсмислена).

 Изминато разстояние за деня :

 Ходене: 41 км.

 Летене: 11 км.

 

 

 30.05.2017

 

Както планирахме - събудихме се в 06:00, приготвихме се и тръгнахме бодро към Сливен. Около 11:00 бяхме там и решихме да направим малка почивка. Седнахме в едно заведение по пътя си, закусихме и разгледахме небето. Никакво слънце, облаци, от които скоро сякаш щеше да започне леко да вали. Реших, че няма смисъл да продължавам да нося екипировката си за летене. Трябваше да стигна до морето възможно най-бързо, а с 11 кг (в най-добрият случай) натоварването щеше да е значително повече, което щеше да доведе до забавяне на така или иначе многото километри, които ни очакваха. Тръгнахме и в края на Сливен ни застигна Яница. Спяхме и бързо прегрупирахме багажа. Екипировката за летене остана в колата, а взех малка раничка, в която да нося най-необходимото. Нещата изглеждаха така- веднъж оставена в съпорт автомобила, екипировката за летене нямаше да бъде възможно да се използва повече,  дори и при рязка промяна на времето и хубави условия. Все пак не се поколебах- влизам в режим на ходене! Сега щях да разбера колко километра на ден мога да измина пеша ( при подготовката си нямах нужното време, за да направя тренировки, които смятам, че беше задължително да направя, предвид това, което очаквах, че може да се случи...и се случваше в последствие)! Продължихме. Започна да превалява и облякоме дъждобрани. Времето се менеше, но основно беше с плътна облачност и леки првалявания от време на време - идеално за разходка :)

 В 18:20 бяхме на "петолъчката". Там ни посрещна съпорта с няколко Крем-карамела и Мляко с ориз.  Бяхме изминали около 50 км за деня. Решихме, че можем да опитаме да скъсим дистанцията за следващия ден. Положихме сериозни усилия и в 21:00 бяхме в с.Венец (65км. от началната точка за деня), където колкото и да ни се искаше - не намерихме къде можем да нощуваме с баня на раположение). При така стеклите се обстоятелства съпорт автомобилите бяха паркирани на черен път навътре в нивите след края на селото и лагера беше обособен там (а бленуваната баня уредихме, чрез няколко шишета вода от 1.5л.). Хапнахме отново на светлина от челници. Краката ни бяха много изтощени ...направо съсипани. Легнахме по най-бързият начин, защото времето за възстановяване не беше безкрайно. Втрисаше ни. Явно бяхме слънчасали с адашчето- Кожухаров.

Оставаха ни около 70 км. до морето.

 Изминато разстояние за деня :

 Ходене  64.3 км.  за 14ч.42 мин.

 

 

01.05.2017

 

 

Отново станахме преди 06:00. Чувствахме се сравнително добре. Приготвихме багажа, разпънахме щеките и в 06:09 тръгнахме.

 Сутрин се ходи много приятно. Времето беше прохладно, а небето по-чисто от вчера. 3 часа по-късно бяхме в Карнобат. Съпорта ни застигна и продължи напред. Продължавахме да ходим, а небето се изчисти. Грейна едно слънце, което след няколко часа ме караше да се чувствам, все едно за десният микрак е залепен електрически котлон.

Достигнахме Айтос. Крайната ни цел изглеждаше все по-близо, но все пак достатъчно далеч. Ходене,ходене,ходене! Дългите прави по асфалт са нещо много изтощително. Около 17:00 ч. се зарадвахме на една табела, отбелязваща начало на населено място, с надпис  "Бургас". Вероятно от слънцето, но мозъците ни се бяха поизпържили, защото се радвахме, макар да виждахме,че морето е много далеч (табелата беше в кв. Ветрен). Ходене, ходене, ходене. На правата отсечка преди Бургас вече ни брулеше силен вятър. В дясно от нас имаше безкрайни жълти полета с рапица, които бяха изключително ярки. Десният ми крак беше жестоко изгорял и дори ми мина през ума да го увия с бивачно фолио (огледално). Все пак продължих така. Дългата права към Бургас ми се стори безкрайна, но въпреки умората редувахме ходене с леко тичане.

 Е, няма цел, която да не можеш да достигнеш, щом си постоянен. В 18:50 минахме покрай "истинската" табела Бургас. Слънцето залязваше и започнахме да усещаме студ и втрисане (слънцето ни беше поопекло). Огледахме се и видяхме, че хората всъщност бяха с якета. Странно?! До преди половин час беше такава жега, а сега- студ! Адаша извади от раницата си едно горнище и ми го подаде. Беше червено и познайте каква марка?! ADIDAS!!! А в Бургас тази марка е винаги актуална,нали ;). Хубаво е, когато в края на силите си все още имаш чуство за хумор. Посмяхме се и продължихме по тротоарите, следвайки мршрута си за брега на морето. Изневиделица се появиха съпорт-автомобилите и със спирането от десният прозорец беше изстреляна една конфета :))). Стана ми толкова забавно. Посрещнаха ни Яница, Адаша (Смолския) и една много добра приятелка на сестра ми - Елена. Бяха ни донесли храна. Взехме си якетата и седнахме на тротоара. Започнахме да ядем с охота и да се чудим - има ли смисъл да ходим до самото море.В главата ми прозвуча "ама ние нали сме вече тук?!". Умората силно си казваше думата  и ни караше да говорим небивалици. Естествено, че ще отидем до морето!

 Оставих си щеките, напълнихме си джобовете с ядки и взехме около 100 гр. ракия, която адаша( Смолският) беше донесъл при пристигането в Бинкос.

 Тръгнахме с адаша (Кожухаров). Имахме около 3 км. Пийвахме ракийка, за да се стоплим и отпуснем, хапвахме ядки, треперихме, защото ни втрисаше и се чувствахме така, както би се чувствал всеки, в края на своето дълго пътуване. Минахме през Морската градина, където ни обзе прилив на щастие. Вървяхме и се смеехме. Адаша предложи да тичаме. Разстоянието, което бяхме изминали този ден и до този момент беше 68 км. Предвид състоянието, в което бяхме ми се струваше малко абсурдно, но  започнахме да подтичваме. Вече виждахме плажа. Умората изчезваше и нейно място заемаше вълнението. Темпото се качи още малко въпреки 69.8 км, които бяхме изминали. Преминахме през паркинг, на който видях съпорт автомобилите. Пресякохме последната асфалтова алея...

 

Плаж!

 

 

Пясък!

 

 

МОРЕ!!!

 

 

                                                                                               

                                                                                                                                                                       ... защото мечтите се сбъдват!

 

                                                                                                                                                                                                       Н.Стоянов

 

 

 

 

                                                                                                                             

 

 

 

                                                                                                

                                        

                                                                                             

 

 

 

 

 

 

‹ назад